Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.01.2010 13:02 - Збигнев Бжежински oтносно Америка и провала в Ирак
Автор: godfadar Категория: Политика   
Прочетен: 1155 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 15.01.2010 13:05



1 Февруари, 2007 Към Господин Председателя: Вашите изслушвания идват в критичен момент в американската "война на избор" /war of choice/ в Ирак, и аз бих искал да ви поздравя, заедно със сенатор Лугар /Lugar/, че ги организирахте. Време е Белият Дом да застане лице в лице с две основни реалности:

 

1. Войната в Ирак е историческо, стратегическо и морално бедствие, което предприето въз основата на грешни предположения, делегитимира Америка в глобален мащаб. Цивилните жертви в тази война и от двете страни, ведно и с някои от злоупотреби /от страна на САЩ - Абу Граиб/ унищожават моралните акредитиви на Америка. Така, движена от манихейски импулси и имперско високомерие, тя интензифицира регионалната нестабилност.

2. Само политическа стратегия, която е исторически релевантна, а не наподобяваща колониализма, би могла да предостави нужното рамково решение на войната в Ирак и усилващите се регионални напрежения.

Ако Съединените Щати продължат да затъват в Ирак, крайната дестинация по този хълм надолу ще бъде директен конфликт с Иран и със света на исляма като цяло. Вероятен сценарий за военен сблъсък с Иран включва неспособността на Ирак да постигне изисканите от него критерии, последвано от обвинения към Иран за отговорност за този провал; тогава, след някакъв вид провокация в Ирак или терористичен акт в САЩ, които ще се припишат на Иран, ситуацията ще кулминира в "защитна" американска военна операция срещу Иран, която ще потопи самотната Америка в разрастващото и задълбочаващото се тресавище, обхващащо Ирак, Иран, Афганистан и Пакистан.

Именно такова историческо и митологическо описание вече се артикулира с цел да се легитимира тази продължителна и потенциално разширима война. Докато в началото тази война биваше оправдана посредством лъжливите изявления за оръжия за масово поразяване в Ирак, войната сега се ре-дефинира като "решителния идеологически сблъсък" на нашето време, напомняйки по този начин на предходните колизии с Нацизма и Сталинизма. В този контекст, ислямисткия екстремизъм и ал Каида са представени като еквивалентни на заплахата от нацистка Германия и съветска Русия, а 9/11 бе портретиран като еквивалента на атаката над Пърл Харбър, която въвлече Америка във втората световна война.

Тази опростена картина пренебрегва факта, че нацизма беше базиран върху военната сила на най-напредналата европейска страна, а сталинизма можеше да мобилизира не само ресурсите на победоносния съветски съюз, но и да направи световен апел, посредством марксистката доктрина. В контраст на гореизказаното, повечето мюсюлмани не приемат ислямския фундаментализъм; ал Каида е изолирана ислямистка аномалия; повечето иракчани са заети със своето оцеляване заради американската окупация, която унищожи държавата им; докато Иран - въпреки че акумулира регионално влияние - сам по себе си е политически разединен и икономически и военно слаб. Да се твърди, че Америка е вече във война в региона с по-широка ислямистка заплаха, в която Иран е епицентъра, означава Америка сама да провокира най-лошите си кошмари.

За съжаление, външната политика на администрацията касаеща средния изток напоследък се уповава именно на такива лозунги. Отнесени и пламенни слова относно "новия стратегически контекст", който се базира на "яснота" и който подтиква "родилните мъки на един нов Близък Изток" поражда интензифициращ се анти-американизъм и усилваща се опасност от един дългосрочен сблъсък между Съединените Щати и Ислямския свят. Тези, които са начело на американската дипломация също са приели позата на моралисти, които сами отбягват Иран, с което много напомнят на поведението на Джон Фостър Дълес от ранните 50`те спрямо китайските комунисти (което накрая ги накара да му откажат да се ръкостискат с него, в онзи много добре известен епизод от световната политическа история). Трябваше да изминат две десетилетия преди друг рапубликански президент да можеше да превъзмогне последствията от това.

В същото време, трябва да се отбележи, че няма друга държава в света, която да споделя манихейските самозалъгвания, които тази администрация толкова страстно артикулира. Резултатът е нарастваща политическа изолация и устойчив обществен антагонизъм към глобалната позиция на Щатите.

Досега вече би трябвало да ни е станало ясно, че националният интерес на Америка трябва да претърпи сериозна промяна. Всъщност, вече има доминиращ консенсус относно нуждата от тази промяна: мнението на американската общественост смята, че тази война беше една грешка; че не трябва да се ескалира, че регионалният политически процес трябва да бъде изпробван; и че решението на израелско-палестинския конфликт е неразделна част от промяната за която говорим, и което ние активно трябва да търсим. Важно е да се отбележи в случая, че основни съмнения относно досегашната политика на Администрацията са били изразявани и от известен брой републиканци. В този случай на нас ни стига само да изтъкнем изказаните гледни точки на многоуважаемият президент Джералд Форд, на бившият държавен секретар Джеймс Бейкър, на бившият съветник по националната сигурност Брен Скоуфорд и на още няколко водещи републикански сенатори, като Джон Уорнър, Чък Хейгъл и Гордън Смит и др.

Онова, от което ние днес спешно се нуждаем е стратегия, която цели да създаде политическа рамка, посредством която ще се решат, както проблемите, които американската окупация е предизвикала, така и нарастващият гражданско-сектарен конфликт. Приключването на окупацията и оформянето на регионален диалог по сигурността трябва да са взаимно усилващите се цели на такава стратегия, които въпреки всичко са времеемки и изискват наистина сериозна подкрепа от страна на САЩ.

Търсенето на политическо решение на проблема с нарастващото безредие в Ирак трябва да премине през следните фази:

1. Съединените Щати трябва ясно и недвусмислено да потвърдят своята решителност да напуснат Ирак в разумно кратък период от време.

Неяснотата относно продължителността на окупацията напрактика окуражава нежеланието да се правят компромиси и интензифицира продължаващите безредици. Такава публична декларация е нужна за да се облекчат страховете в Близкия изток от една нова и продължителна американска хегемония. С право или не, много са на мнението, че подобно установяване на американска хегемония е основната причина за американската интервенция в регион, който наскоро се е освободил от колониална доминация. Такъв възглед трябва да бъде дискредитиран от най-високите нива в американската бюрокрация. Вероятно Конгресът може да го направи, чрез една съвместна резолюция /изявление на двете камари - RG/.

2. Съединените Щати трябва да обявят, че възнамеряват да предприемат разговори с иракските лидери за съвместно договаряне за датата, на която американските войски ще се приберат, като договорената дата, трябва да бъде обявена чрез обща резолюция. В същото време, американските войски трябва да се стремят да избягват военната ескалация на конфликта.

Необходимо е да се въвлекат всички иракски лидери -- включае и онези, които не са в границите на "Зелената Зона" -- в сериозна дискусия относно предложената и общо-дефинираната дата за оттегляне на американските войски, защото именно този диалог ще спомогне за идентифицирането на автентичните иракски лидери, които имат увереността и способностите да оцелеят без протекцията на американските военни. Само иракски лидери, които оказват реална власт отвъд "Зелената Зона" биха могли реално да бъдат признати от иракчаните. Болезнената реалност е, че значителна част от иракския режим, окачествен от администрацията на Буш като "представителен на иракския народ", се определя от своето физическо разположение: укреплението с площ четири квадрата, в рамките на Багдад, защитено от стена, която на места е 15 фута висока, и охранявана от тежковъоръжени американски военни, която за обществеността е се нарича "Зелената Зона".

3. Съединените Щати трябва съвместно с иракските лидери да издадат, или може би самите иракски лидери да издадат, покана към всички съседни държави на Ирак (и може би някои други мюсюлмански държави като Египет, Мароко, Алжир и Пакистан) и да се впуснат в диалог относно как най-добре да се подсили стабилността в Ирак, в контекста на американското изтегляне от там и евентуално също да организират конференция касаеща регионалната стабилност.

Съединените Щати и иракските лидери трябва да ангажират иракските съседи със сериозна дискусия относно проблемите по сигурността в региона. В същото време, подобни дискусии не би трябвало да биват предприети, докато американците продължават да бъдат възприемани като окупатори, които ще стоят там за неопределено време. Иран и Сиря нямат причина да помагат на Щатите да консолидират собствената си хегемония в региона. В този смисъл, иронично е, че и Иран, и Сирия, наскоро изявиха желанието си за регионален диалог, експлоатирайки по този начин слабостта на предимно пасивната и отдалата се на прокламиране на лозунги, американска дипломация.

Сериозен регионален диалог, под егидата - директно или не - на САЩ, може да бъде подкрепен, в даден момент, от един по-широк кръг от консултации, въвличащи и други Сили, които имат интерес от сигурността в региона, като ЕС, Китай, Япония, Индия и Русия. В контекста на този по-широк диалог, членовете на този предполагаем комитет биха могли официално или не да обсъдят нашироко с останалите страни своите потенциални интереси.

4. В същото време, Съединените Щати трябва да предприемат енергични мерки вдъхващи доверие, чиято цел да е постигането на Израелско-Палестински мир, като в този процес те ясно ще изразят какво ще съдържат основните параметри на това последно решение на този конфликт.

Съединените Щати трябва да убедят региона, че те целят не само сигурността на Израел, но и за справедливостта спрямо палестинците, които вече 40 години чакат за своята отделна страна. Само външен активизъм би могъл да спомогне за достигането на вечно протакващото се решение на конфликта, защото е видно, че израелците и палестинците са неспособни сами на това. Без подобно решение на конфликта, както националистическите, така и фундаменталистическите страсти в региона в ще обрекат на провал в дългосрочен план всеки арабски режим, заподозрян в подкрепа на САЩ.

След Втората световна война, Съединените Щати надделяха при защитата на демокрацията в Европа, защото те успешно преследваха една дългосрочна политическа стратегия, посредством която те обединиха своите приятели и разединиха своите врагове. В този процес те трезво успяваха да предотвратят агресията, без самите те да я извършват, като в същия момент държаха вратата на преговорите отворена. Днес, глобалното водачество на Америка се изпитва от проблемите в Близкия Изток. Днес, ние сме изключително се нуждаем от подобна мъдра стратегия на искренно конструктивен политически ангажимент.

Също така е нужно и Конгресът да се намеси.

============================

източник: http://www.senate.gov/~foreign/testimony/2007/BrzezinskiTestimony070201.pdf



Тагове:   Америка,   Ирак,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: godfadar
Категория: Политика
Прочетен: 18138
Постинги: 7
Коментари: 1
Гласове: 6
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031